Учителски състав:
Венцислав Хаджиев - Директор и председател на Педагогическия съвет
Стихове:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи.
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Тежи ми погледът прощален,
изпълнен с укор и тъга -
и вехна, крея аз печален с
еднички спомени сега...
Не бяхме си ръка подали,
не бяхме разменили реч -
сърцата бяха се разбрали,
сърцата знаеха се веч.
И щастие възможно беше,
възможно беше - не мечта!
Самичък бог над нази бдеше...
А днес - най-черна самота.
Последен път... минути бързи...
Пред мене облак се изви.
Прострях ръце, пороних сълзи,
извиках... късно бе, уви!
Виновен съм. И оскърбена,
към мене яд ли сетиш ти,
о, знай - добре си отмъстена,
душа невинна, - и прости!
Дух близък, родствен на поета,
море немирно, имаш ти -
към теб от родните полета
летяха моите мечти.
И ето те сега при мене -
тревожно, бурно в тоя час!
Настръхнал, в трескаво вълнене,
аз слушам страшния ти глас.
Бучиш и пееш дива песен
с неземна някаква си страст;
а в клокота ти адски, бесен
личи страхотната ти власт.
Обгръщам с поглед далнините:
безкрайно си, - води, води!...
Пенливи, къдрави вълните
гъмжат по твоите гърди.
И вслушвам се в гърди с тревога
и взирам се аз поразен,
и да поема дъх не мога
пред тоз свят чудни - нов за мен.
Таинственост неизяснима,
величие и грозота,
и горда мощ непостижима,
и мрачна, дива самота!
Море, - сърдито, отразило
заоблачени висоти, -
море, що с теб се би сравнило
по демонични красоти!
Стихове:
Не искай да узнаеш, на слънцето под зноя
— нещастник — откъде ме нещастия влекат;
не искай да узнаеш на тъмнини в покоя
— пустинник — за къде е пустинния ми път;
не искай да узнаеш онуй, в което сам
едва ли цел съзирам, едва ли смисъл знам.
И, сестро, остави ме измъчен да помина
край тебе ден в почивка, край тебе час в покой,
съвзел се, остави ме тогава да отмина
към скрития в живота предел в живота мой
И светъл всевиновник отгоре ако бди,
той нека те с утеха най-щедро награди!
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.
И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.
И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.
Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.
Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.
Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари.
Перо послушно - копие на цар...
Раних аз твоя дух и своя чар.
В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна...
Чух змийски съсък в спомените свои.
Перо послушно, копие на цар! -
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.
Преподаватели: